Щастлива мама, щастлива Лора

13:18:00 ч.

Здравейте, мамита.
Музата ми за този блог леко се поизпари, но все още търся начини да остана на линия. Въпреки това, колкото и да ги търся, темите за майчинството леко ме отказват от коментари в публичното пространство. Една от причините е, че все повече искам да запазя най-съкровените моменти, в това число, цялото майчинство, за себе си. Забелязвам, че се чувствам далеч по-спокойна и уверена, далеч по-щастлива. А от това се чувства по-щастлива и Лора.
Което е и темата на днешния пост. Но преди да стигнем до него, малко лирични отклонения :)





Мисля, че добре знаете /все пак повечето от вас ме следят още от womanberry/, че блогводенето е много любимо мое хоби. Тo ме отпуска, позволява ми да се оттърся от проблемите. Но когато се превърне в нещо като задължение, някак се губи чара му. Както казах, вдъхновението за този блог се загуби и то малко след като го започнах. Очевидно е, че не мога да вляза в ритъм. Нещата в майчинството се случват толкова бързо и толкова неусетно, че докато седна да ги опиша, вече са отминали, а в главата ми са останали някакви прашасали спомени. Лора расте като гъба, преди дни проходи официално, разбирай - най-накрая пусна ръката ми, и ето че вече тича, все едно това е правила цял живот. И да, аз имам повече свободно време, обръщам повече внимание на блоговете си, особено редовна съм в бюти пространството. Но сякаш нещо ме дърпа назад спрямо мама блога и това се усеща, мисля си аз, дори в писането ми тук.
Започнах този блог с много голямо въодушевление, исках да споделям тук радости и тъги, свързани с това да си мама за първи път. Защото, хайде да се съгласим дружно, освен много смях, в това житейско преживяване има и много сълзи. Всекидневни нерви, всекидневни спънки, които придружени с моята прекрасна следродилна депресия, просто ме сгромолясаха.
Исках в този блог да споделям моят опит, от който евентуално да почерпите не толкова полезност, колкото успокоение и да си кажете - ей, не съм сама в това, имало и други като мен! И ето, че се провалих гръмко в това си желание.
За да се надъхвам да не закривам този блог, поканих и любимата ми Йори да пише тук, но се вижда, че и двете очевидно по една или друга причина оставяме това местенце на заден план. Е, разбира се, че то не е задължително. Дори напротив - когато се пише по задължение, нещата просто не се получават.
Но ми се иска да продължа и затова много умувам, дали да не прехвърля отново темите за майчинството към бюти блога и да се съсредоточа към превръщането му в едно наистина полезно лайфстайл местенце! Още го мисля и не знам кога ще го измисля, но ще ви уведомя.

Щастлива мама, щастлива Лора! Трябваше ми една година, за да набия в главата си това, което знам от още преди да родя - Лора усеща това, което усещам аз. Когато съм нервна, тя е нервна; когато съм неспокойна и тя е неспокойна. И обратното- в редките случаи, в които съм била истински щастлива и непринудено усмихната, тя е най-доброто дете на света.
Една година отричах, че това явление "следродилна депресия" се е закотвило у мен и ме задушава. Една година, в която си мислех, че паник-атаките, които получавам и болките в гърдите при дишане, са нещо, което НЕ може да се случи на мен и отказвах да го приема. Но преди месец спрях да се инатя. Застанах пред огледалото и се погледнах сериозно. Умората, тъмните кръгове, отпусната безжизнена коса, сивият оттенък на кожата, размъкнатият анцуг с петна от поне пет различни вида храна, примесени вероятно и с някое друго ако - това не бях аз. От огледалото ме гледаше един парцал, който пред света криеше истинската си самоличност. Този парцал ви се усмихваше от Инстаграм, говореше ви глупости в Снапчат, харчеше пари, които няма и се предаваше пред най-малкия проблем, рухваше в момента, в който приключеше с лъжите през света и се стоварваше на дивана с празен поглед, зареян из апартамента, не виждал основно почистване от... да кажем много време. Играчки, памперси, салфетки, кутии от храна, кашони, отдавна изсъхнало и вече прашасало пране - всичко това умело се криеше, когато станеше дума за показване на селфитата ми в Инстаграм.
И когато преди един месец най-накрая животът ми удари жесток шамар и ме накара да се осъзная, реших че ще спра да се боря. Ще спра да се боря с мизерията, която обхвана душата ми. Да бъда мама, е нещото, което винаги съм искала и десет години преследвах като гладка вълчица сърна. Исках го дори от неподходящи хора, само и само да се случи. Радвам се, обаче, че съдбата си знае работата ;)
И когато спрях да се боря, се случи най-случайно чудото - аз се успокоих. Една година си повтарях всеки ден, че трябва да мисля позитивно, но реално не го правех. Изглеждах позитивна, но вътрешно бях развалина. И преди един месец, позитивното ми мислене се завърна. Защото знаете ли - аз имам всичко! Да, не съм милионерка; да, имаме 5 кредита, два от които ипотечни; да, живеем изолирани от света, защото тук СМЕ САМИ, какво като сме в тази така бленувана чужбина; да, нямам баби, на които да хвърля детето, когато ми писне в степен, че трябва да избягам; НО аз имам всичко! Имам съпруг, който ме подкрепя и уважава, който ме обича така, както никой не ме обичал досега; имам дете, което въпреки дъжда и студа навън, свети като слънце в дните ни и ни дарява с неземно щастие; имам куче, което въпреки че в последната една година е абсолютно на заден план, обожава и трима ни и показва любовта си към нас постоянно; имам покрив над главата си и храна в хладилника; имам приятелки, които макар и на 1000 и 2000 км физическо разстояние, са на клик от мен. И това ми стига! Това ми стига да забравя, че сме подсъдими за теглене на филми (да, и това се случва, така че бъдете много внимателни), стига ми да забравя, че в семейството има хора, които имат сериозни здравословни проблеми; стига ми, за да върна положителното си мислене и да бъда до тези хора в битките, които водят, за да ги завършат успешно; стига ми, за да забравя, че не е ясно дали мъжът ми ще има работа след една година; стига ми да забравя, че съседът от долния етаж ме гледа накриво, защото съм паркирала за 10 минути на неговото паркомясто!
Ето, толкова малко е нужно човек да се измъкне от дупката! Просто трябва да се огледа и да види какво има. Аз и ти, който/която четеш този пост в момента, имаме повече от 50% от останалите хора, а може би и от повече от 50% от останалите хора. Живи сме и сме тук!

И когато това позитивно мислене се завърна, усетих, че щастието у мен най-накрая изплува от калната яма, в която беше потънало. И същото усети Лора. Пусна ръката ми, за която беше залепена и полетя. Тръгна по пътя на живота си, за който аз и баща й ще положим повече от максималните усилия, за да го направим най-хубавото нещо. За да й дадем най-добрия възможен старт в един свят, в който имаме нужда от повече положителни хора и събития!

И запомнете - щастливата и спокойна мама, е щастливо и спокойно дете! <3
Усмивки,
Мери

You Might Also Like

1 Kommentare

  1. Мерииии гледам те и те чета от близо 4 години (Ако не се бъркам)..Помня едно твое клипче в ,което със съпруга ти ходихте на един пазар в някакъв градче..смътен ми е вече спомена и клипчето го няма,за да ти покажа за става въпрос..та искам да кажа,че те "познавам" във всичките периоди и форми на усещане-от много публикации до пълно затишие (както и при мен се случва де)...Но ето,че днес ,прочитайки тази публикация все едно видях Мери от преди 4 години(с дългите коси и широката усмивка).Мисля,че наистина се върна...и много се радвам,че го правиш!Определено има нещо общо И при двете ни...Да,Ние имаме всичко..здраве,храна,дом, любим човек,приятели..След всички загуби и напрегнати ситуации през изминалата година се радвам на всеки малък жест.Започни да се радваш и ти!Погледни се в огледалото,сложи си червило,облечи Лора и излез навън с високо вдигната глава,умихната и щастлива,затова че Вече има и още една ръчички,която да те държи!Имаш всичко,от което имаш нужда!Радвай му се!Живота е прекалено кратък и осеян с трудности.Не позволявай на паник атаките да се загнездят в живота ти...Влезнат ли веднъж-няма излизане!Не спирай да пишеш публикации и тук и в другият ти канал!Ако те затруднява да си поставяш задачи за писане,не го прави!Но недей спира!!!Честито,че малката вече ходи!Позволи й да вижда майка си усмихната и щастлива!Децата са като попивателна хартия!Нека в нейната има спомен за щастлива Мама и щастлива Лори и естествено щастлив тати!
    P:S Извинявай,за дългия коментар,но то се получи като публикация..но толкова неща исках да напиша,и бързам че...но знам,че ме разбра!Много си ми близка на сърцето!Да знаеш!!!Прегръщам те!!!!!

    ОтговорИзтриване